Великобритания възнамерява да построи първите си нови градове от над половин век насам, като възстанови знакова програма, която изигра ключова роля в следвоенното възстановяване на страната. Това съобщи министърът на жилищната политика Стив Рийд по време на конференцията на Лейбъристката партия тази седмица, докато сред публиката се разпространяваха шапки с надпис Build, baby, build.
Фанфарите подчертават едно несъответствие – програмата ще допринесе само незначително, ако изобщо допринесе, за целта на правителството да изгради 1,5 млн. жилища по време на мандата на този парламент. В същото време някои от избраните места не са нито нови, нито ще бъдат градове. Въпреки това има много причини за радост, пише Bloomberg.
Работна група, назначена от правителството, е проучила в продължение на година евентуални подходящи локации и е установила 12 такива. Лейбъристите се ангажираха да започнат работа по най-малко три от тях до следващите избори. Най-вероятните са Крюс Хил в северния лондонски квартал Енфийлд, бивша американска военно-въздушна база от времето на Студената война близо до Оскфорд и градска зона в северния град Лийдс.
Първоначалните впечатления са, че ентусиазмът, проявен от делегатите на конференцията, все още не се е разпространил. Местни жители, анкетирани в Крюс Хил, се оплакват от вероятната загуба на градинските си центрове и зелените площи и предложиха да има алтернативни терени, които правителството трябва първо да застрои.
Идеята, че “строителството по принцип е нещо хубаво – само не тук, благодаря”, е същността на движението „не в задния ми двор“ и е една от причините, поради които Великобритания изпитва недостиг на жилища, оценен от някои анализатори на над 4 млн. домове.
Високите цени на жилищата и недостатъчното предлагане вредят на производителността, като намаляват мобилността на пазара на труда, тъй като хората не могат да си позволят да се преместят там, където има по-добри работни места. Това е една от причините, поради които лейбъристите са заложили голяма част от надеждността си на обръщането на тенденцията за недостатъчно строителство в продължение на десетилетия.
Едно от основните предимства на модела на новите градове е, че той преодолява склерозата на конвенционалната градоустройствена система, като поставя на преден план демократичните консултации, така че строителството да може да напредва по-бързо, като заобикаля местните възражения, които толкова често възпрепятстват или забавят обикновените жилищни проекти.
Но този път има ключови разлики. Най-очевидната е мащабът. Между 1946 г. и началото на 70-те години на миналия век Великобритания изгради 32 нови града, за да настани около 2,8 млн. души в тях. Но дори и в най-добрите си години те съставляваха едва около 5% от годишното жилищно строителство, казва Морис Ландж, анализатор в Центъра за градовете, лондонска организация за анализи в областта на градската политика.
Тази програма ще бъде много по-скромна. Крюс Хил, Хейфорд Парк близо до Оскфорд и обектът в Лийдс могат да осигурят 47 хил. жилища, или под една пета от средната годишна цел на лейбъристите. Строителството може да не започне до 2029 г., а завършването му може да отнеме десетилетия. Застрояването на всички 12 места, включени в краткия списък, би донесло около 300 хил. жилища.
Следвоенната програма беше движена от държавата. Правителството взе големи заеми, за да финансира строителството и само изпълни работата. Във версията на лейбъристите за годините до 2029 г. държавата ще действа по-скоро като катализатор, като създаде нови корпорации за строителство на градове, които ще събират терени и ще координират инфраструктурата, преди частните строителни компании да поемат строителството.
Работната група дава предимство на места, където цените на жилищата са относително високи, предлагането е недостатъчно, а местната икономика е производителна. Те предлагат най-добрата възможност за корпорациите за строителство да „уловят“ повишаването на стойността на земята с помощта на правомощията си за принудително отчуждаване, което след това може да финансира цели като 40% достъпни жилища и същевременно оставя достатъчно печалба на частните инвеститори. Този подход обещава и най-голяма полза за икономическия растеж.
Но значението на политиката за новите градове надхвърля ролята ѝ като механизъм за създаване на самостоятелни населени места – в действителност избраните места в Лийдс, Манчестър и Плимут са по-скоро проекти за градско обновяване, отколкото градове.
Програмата ще бъде опитна площадка за реформи и иновации. Освободени от неудовлетвореността и ограниченията на британската градоустройствена система, новите градове ще могат да експериментират с различни гъстоти и комбинации от собственост, съвременни методи за строителство и начини за подобряване на екологичната устойчивост. Държавата може да използва участието си, за да се справи с ерозията на строителните умения и да осигури по-стабилни канали за работа в подкрепа на малки и средни строителни компании.
Най-големият въпрос е дали правителството е достатъчно амбициозно. Центърът за градовете отдавна се застъпва за преминаването на Великобритания към зонална градоустройствена система, каквато се използва в континентална Европа, промяна, която би намалила сложността и би ускорила доставянето на жилища. „Смятаме, че правителството трябва да бъде по-смело като цяло“, казва Ландж. Лейбъристите изключиха преминаваенто към зонална система преди изборите миналата година, като заявиха, че ще се съсредоточат върху опростяването на съществуващите градоустройствени правила.
Начинът, по който се строят новите градове, е по-близък до това, което би се случило в зонален модел. Ако програмата се представи добре, докато останалата част от градоустройствената система продължава да не успява да генерира обема жилищно строителство, от който лейбъристите се нуждят, за да изпълнят целите си, натискът за радикална промяна на старата система може да се засили. Край на местните власти, които се страхуват от движението „не в задния ми двор“ и отхвърлят жилищата, от които Великобритания се нуждае? За това си струва да сложим червена шапка с надпис на главата си.
